Не съм писала от ного време. Нямах муза, време и желание да се насилвам.  Но снощи сънувах. За първи път от толкова много време. В момента в който се събудих написах всичко, което все още смътното ми съзнание пазеше от това, което ми беше предоставило през нощта. Закъснях за работа, но успях да изпиша думите, които не бях намерила за две години.    Погледна около себе си. Беше тихо, празно и въпреки осветлението някак си тъмно. Може би защото собствените й емоции бяха в раздробено състояние. Можеше да ги продава на килограм. Купете си малко самота, малко носталгия по това което е толкова далеч, че не може да се стигне лесно., и може би няколко грама надежда, но само няколко защото в момента нямаше големи количества от нея.  Малка светлина в мрака разкри спомен който криеше щастие. Пулсираше с цветовете на носталгията които обгръщаха всичко в синкаво сияние, подобно на свещ която отказва да изгасне.  Смях и кикотене идващи от няколко души събрани около маса, залисани в игра на “Монопол”. На колко беше тогава? Май на десет? Със сигурност е била на толкова, брат й все още не беше роден, а двата папагала които се научиха да стоят мирно на главите на нея и сестра й, стояха в клетката си поглеждайки накриво към източника на шума. Топлината на хиляди прегръдки, целувки, моменти на искрено щастие със семейството й успяха мъничко да стоплят заскрежената й в момента душа.  Цветовете се смениха, както и спомена. Зеленина, която подчертаваше дърветата обградили малка градинка. Вечер и топъл бриз, който носеше аромата на цаца и бира. Отново смях и веселие, този път с приятели. На колко беше тогава? Не по-малко от деветнадесет, но не повече от двадесет и две. Имаше много такива спомени. С приятелите, които не беше чувала от толкова много време заради часовата разлика и различните пътища по които бяха тръгнали.  Цветовете отново се смениха. Този път бяха жълти, като венчелистчетата на засмян слънчоглед. Виждаше през собствените си очи, малка градинка в която се разлистваха засмени цветя, къща, която въпреки, че виждаше за пръв път тогава, излъчваше топлина и гостоприемство. Образа се смени, запазвайки цветовете си, и видя как закуската, която беше приготвена преди да стане изчезва с бързи темпове. Увлекателен разговор, докато една бяла кола бавно си проправяше път към мястото, на което беше изкарала едни от най-хубавите си години. Беше в компанията на една от най-добрите й приятелки и един от малкото хора, които бяха успели да я спечелят изцяло за по- малко от десет минути, любимата й доцентка.  Докосна малкия лъч светлина и всичко изчезна. Така, както тя беше изчезнала от тези места, преди две години. Знаеше точно, колко време е била далеч от дома. Всеки ден й напомняше, колко много е оставила зад себе си, в преследването на една мечта.  Беше щастлива от това, което беше постигнала. Нещата които я заобикаляха, хората, културата и езика бяха зашеметяващи... Но това не беше достатъчно за душата й. Тя непрекъснато блуждаеше към миналото, към нещата, които познаваше до болка. Носталгията я нападаше безпощадно всеки момент в който беше сама, в който се чувстваше като странник в собственото си тяло.  Колкото и да беше щастлива, спокойна и свободна тук, сърцето й само знаеше, че това е до момент. До момента в който се качи на самолета и се върне обратно в бащината къща. Тогава нямаше да има нужда да гледа към облаците, които преминават небесният си път и сигурно са видели родното й място. Нямаше да има нужда да помни какво е било, защото щеше да запомня какво е.  Никой не може да обясни какво е носталгията. Защото всеки я изпитва по различен начин. За мен тя е тягостно стягане на гърлото, малка светлинка в мрака която ми напомня какво е било и сънища, които ме пренасят през хиляди километри там, където завинаги ще се пази по-голямата част от сърцето ми. Носталгията, която се впива в моето скромно същество, е към хората, тези които са далеч физически, но винаги в мислите ми.   

 На 1 февруари се чества „Трифон Зарезан” – празника на лозарите и виното. Въпреки това, повечето хора спазват старият календар, като отдават почит към светеца на 14 февруари.

Празникът се нарича още Трихун, Трифко, Трифон пияница или Трифон чипия, поради сказанието за светеца, който отрязал носа си, когато отишъл да зарязва лозите. В този ден традицията е ритуалното зарязване на лозята.

Празничната  трапеза трябва да бъде приготвена с любов от страна на стопанката на къщата. По изгрев слънце  тя става, за да замеси пита, която приготвя от  1 килограм брашно и 1 чаена лъжичка сол. Пресява брашното, за да бъде пухкава питката. После го посолява и замесва тесто, прибавяйки 2 чаени чаши хладка вода. Меси тестото дълго, докато се появят мехурчета. След това оформя питата и я изпича. Покрива я с кърпа за да не исзъхне.

Трапезата се състои от питата, печено пилешко и най-хубавото вино, което се познава по синджира който образува в чашата.

Образа на св. Трифон се свързва с трансформация на старите богове Дионисий (при древните гърци) и Бакхус (при древните римляни). Дионисий е ”казал”, на гърците да пренесат лозята от Мала Азия и така виното било прехвърлено в Европа. От друга страна римляните разпространили лозарството на стария континент.

 

В последните години се появява още един празник, отдаден на обичта към любимите ни хора. Това е световният ден на влюбените – Свети Валентин. Името му идва от един от християнските мъченици на име Валентин, живял през 3 век. Двете най-известни легенди, свързани с него твърдят, че „вечерта преди смъртта му, изпратил любовно послание на дъщерята на тъмничаря си „ и „по време на забраната за женитба на римските войници, наложена от Клавдий II, Свети Валентин тайно женел влюбените двойки”.  В повечето от тези легенди датата свързана с мъченичеството на Свети Валентин е 14 февруари.

Първото записано сведение за Свети Валентин, свързано с романтичната любов е от 14 век. То е от Франция и Англия, където хората вярвали, че птиците се ухажват на 14 февруари. Това може да се прочете и в Parliament of Foules на Джефри Чосър, който казва:

„Това се праща на Свети Валентин,

когато всяка птица идва и избира своя другар”.

Традицията да се подаряват подаръци става все по-популярна с всяка изминала година, като розите, които се подаряват наброяват повече от 3 милиона.Съвременните символи на любовта са сърца и образа на крилатия Купидон. През 19 век ръчно писаните любовни послания се заместват от масово произвежданите картички. А откакто интернет се разпространява, милиони хора започват да изпращат електронни картички по имейл. 

 По света има различни начини за отбелязване на празника, ето някои от тях:

В България, мъжете подаряват на съпругите си цветя,най-често рози, символ на любовта.

В Япония традицията е малко по-различна от тази в другите страни. Там жените приготвят домашен шоколад за любимите си, или за мъжете към които изпитват чувства, и купуват шоколад за приятелите на които държат. Вече омъжените жени купуват подаръци за съпрузите си. За сметка на това, на 14 март мъжете връщат жеста и подаряват нещо на тези, които са ги зарадвали на 14 февруари.

Страстните французи подаряват бижута, докато в Дания хората изпращат едни на други сушени бели цветя.

Във Великобритания, неомъжените момичета стават преди изгрев, застават пред прозореца и се  заглеждат в преминаващите мъже. Според легендата, първият който видят ще бъде техния съпруг.

В Шотландия се организира фестивал на който се събират хората без партньор. На маса се поставят две шапки, за всеки пол, и вътре се пускат имената на присъстващите. Мъжете теглят листчета от шапката на жените и обратно – жените от шапката с мъжки имена. После се разделят по двойки и мъжете дават подаръци на „партньорките” си. В замяна жените закачат имената на мъжете над сърцата си или на ръкава си. После танцуват заедно. Понякога двойките стигат и до брак.

Има някои страни обаче, които се отнасят коренно различно към празника на влюбените.  В Саудитска Арабия, Свети Валентин е официално забранен, даже под заплаха за наказание с тежки глоби.

Според статистика на този ден 70% от празнуващите подаряват картички, 4% излизат с половинките си, 48% подаряват нещичко, 37% приготвят празнична вечеря, 33% подаряват бонбони, 30% отиват на вечеря в заведение и едва 19% подаряват цветя.

 

Писано е къмто 4-5-6 сутринта на незнам кой час неспане... Нормално е да има пунктуационни грешки, не се сърдете :D

Преди зората на времето и създаването на планетите, в една малка шишарка живееше едно ... чорапче. То не беше кой знае колко специално, беше красиво по свой начин, но благодарение на малкото чорапче, което се появи след него, започна да губи много от нишките си. Лошото беше, че единственият шивач, който се занимаваше с кръпки, живееше на другия край на вселената в една небесносиня престилка, която се рееше незнайно по какъв закон из пространството на сладоледената ферма.
В сладоледената ферма живееха страшни създания, носещи прякора – мармаладени кифли. Те носеха големи кашони пълни с шишарки и злочпотребяваха с малките чорапчета, карайки ги да копаят за картофи.
Затова горкото чорапче реши, да открие друг шивач, който да му пришие нови ленти, че старите вече съвсем ги нямаше.
Отправяйки се към галактиката Дъвка, малкото чорапче се сблъска с първото си препятствие откакто напусна своята шишарка. Голям крак, размер сорак последний се опита да го навлече и да го набута безмилостно в стара миришеща кубинка. Какъв ужас. Миризмата напомняше развалена сардина пекла се на плажа до изпържване. Чорапчето опита да протестира, но чу страшен глас от кубинката – влизай или ставаш на бисквити.
Чорапчето послуша и мирно влезе в дълбините на невероятната ‘арома’. Този крак принадлежеше на един лейтенант, който носеше кодовото название Сев. Сев беше мила и сладка душица, която имаше навика често да потропва с крак, чупейки последните останали два предни зъба на чорапчето.
Отчаяно, малкото парченце нишки едва доживя момента в който кракът отново го пусна на свобода. Но радостта не трая дълго, някакво космато топче под названието „смърдел” го захапа и завлече към неземна машина, която бумтеше и миришеше на цветя и още някакви аромати. Обливаше го безмилостно ту със студена, ту със топла вода, само за да го изкара от устата си изтощено и раздърпано. Съжалявайки, че е напуснало уютната шишарка, чорапчето използва първият удобен случай да се изплъзне от гигантския крак и да побегне обратно към своята шишарка... Измъквайки се на свобода, чорапчето прекоси галактиката по обратния път и се натъкна незнайно как на сладоледената ферма... В момента чорапчето е издирвано от цяла гвардия терлъци, докато в действителност то не е разплетено... просто копае за компири. 

A day shall come
when I leave this home
And you will not be sad
You will be angry... mad

Because I have made it
I have left this place
And you won"t ever be able
To see my face

 

"О ти неразюмни июроде, що се наричаш мъж и искаш да се жениш някой ден. 

Защо си мислиш, че жена ти трябва да е робиня, а ти да си господар и да си почиваш целодневно, когато не си на работа? Защо си мислиш, че тя трябва да лети от работа вкъщи и обратно? Тя приятелки няма ли, о июроде? Или само ти имаш, а тя щом тее взела е закована вкъщи пред печката, порахосмукачката и пералнята, тези три така прекрасни "п"-та? 

О ти неразумни июроде, що се наричаш жена и искаш да се омъжваш някой ден.

 Тебе пък кой те излъга, че нужда от мъж имаш?

 

Да ти намила само някой да му слугуваш и чистиш. Да те мъкне със себе си на риба, докато на теб ти се излиза с приятелки навън. Да те изкарва виновна във всичко, докато не ти прикипи и развод не му поискаш. Да те нагрубява и обижда, отдръпва от семейството и приятелите, защото мисли, че всички са срещу вас и искат да ви разделят. Ревнува те дори от приятел от детството и вечно ти къса нервите с обсебване на вниманието ти, крайки те да го направиш свой център на вселената. " 

Колкото и феминистично да звучи абзаца, поставен малко по-нагоре, той се определя като днешната истина в живота на една нормална жена. Дори и неомъжена, тя се среща с хилядите претенции на своя избранник, който злоупотребявайки с чувствата й, започва да се държи нагло. Колко пъти се чува за набит мъж от жена си? Не се чува. Но за тормозени момичета и жени чуваме непрекъснато.
Себичната природа на мъжете не им позволява да разграничат нормалното от собствените си възгледи, докарвайки нежната им половинка до положение в което винаги стоят на кашика, направлявани са какво да правят и нямат право на глас. Така прекрасните три "п" -та стават най-добър приятел на жената след сватбата и изпълняват ролята на дружката над чаша кафе. Мисленето на типичният българин представлява деспотична изцяло мъжки насочена логика, според която ние, жените, трябва да сме прислужниците на къщата, докато той може да си вее байряка насам-натам. Отчета от страна на нежната половинка е задължителен - къде, с кой, защо? Докато когато те решът да излязат, нямат нуждата да го коментират, все пак "господарят" на къщата излиза. 
Има го разбира се и момента в който жената е по-доминантната половинка. Това обаче са редки случаи. И тогава жената наистина се чувства като жена.

Аз не съм омъжена. Отказвам предложения не защото съм лезбийка, а защото не мога да понасям някой да ме командва. Наблюдавала съм хиляди връзки на мои приятелки и приятели и определено твърдя, че нямам никакво желание да се обвързвам с някой си. Факта, че някой може дори само да си помисли да ме командва, направо ме изкарва извън кожата ми от гняв. 
Ние сме силни създания. Може да ни казват "нежният пол", но всъщност много от нас, жените, са с хиляди пъти по-силни психически и физически от мъжете. Конкурираме се с тях във всяка област. Когато се опитат да ни избутат с двойни сили се втурваме напред, просто за да им докажем, че не са прави. Но всичко това приключва в момента, в който открием човека за нас. Тогава губим борбения си и съревнователен дух и просто се примиряваме с фактите, а именно - че сме се омъжили за трите прекрасни "п"-та. 
Аз не искам подобно съществуване. Създадени сме равни и пола ни не е гаранция за успеваемост. Искам да стоя на равно положение с този до мен, затова явно има да почакам, но пък защо не? 

Всички излезнали като по калъп. Едно и също положение в обществото. Едно и също мислене. Еднакъв вкус за дрехи, преживявания и усещания. Колко скучно би било, нали?
Всеки има различен начин на мислене  това ни прави уникални.
Всеки има различен начин на обличане това ни прави нас самите.
Защо трябва всички да влизаме в един "калъп"?
Много хора мислят, че щом  са малко по-различни, никой няма да ги приеме и прикриват истинската си същност, покривайки се зад един плащ от измислена личност, която рано или късно се махва и откъсва от другите заради всички лъжи, които са изрекли. 
Колко по-лесен би бил света, ако възприемахме всички така, както са, а не да се крият зад фасадата на някой друг.
Различията ни правят хора. Какво друго трябва да знаем? 
Ако бяхме еднакви, то тогава какъв би бил смисъла да се наричаме хора? Еднакви са телевизорните системи, интернет страниците, които посещаваме често, някой и друг робот, помагащ в кухнята. Ние роботи ли сме? 
Дори животните не са еднакви. Всяко има различен темперамент, но е приемани.
Добре де, ние нещо по-нисшо ли сме?
Наслаждавайте се на различията си, те ви правят уникални. Не се притеснявайте, че някой няма да ви приеме. Да му се не види, не живеем за другите, а за себе си, нали?
Ako някой мисли, че е нещо повече от вас, само защото е по общият калъп, можете свободно да му се изсмеете в лицето. 
Той не е повече от вас, напротив, губи се някъде из тълпата, докато вие изкачате като някой който не се срамува от себе си, който не стои тихомълком в сенките усмихвайки се мазно, чакайки подходящият момент, че да сплетничи.
Винаги съм мислела, че качеството да казваш каквото мислиш е изключително ценно, ами вие? 

Окей, почвам с факта, че това е работен вариант и винаги може да бъде подобрено, разработено по-натам, или просто зарязано. Затова моля не се вдетинявайте с дребните детайли :P ;)


Погледна към грубата фигура, която подритваше плачещите дете и майка. Добре де, на кой не му беше направило впечатление това насилие? Господи, на никой от околните. Хората просто скланяха глави и подминаваха, докато "лорда" на местността издевателстваше над населението. Би било истински шок за човек от нормалното съвременно общество, но в това време. Да си припомним. Годината вече не е тази, която помнеше. Но и доколкото си спомняше, в този момент трябваше да е в кома, в централната болница на звучният Манхатън. Окей. Да се върнем на настоящият момент и нервно трептящата й вежда. Уау. Този тик я преследваше още от трети клас, когато за малко не удоши момчето, откъснало главата на плюшеното й зайче.

Пфу. Беше добра в лирическите отклонения, но можеше и да се върне на настоящият момент.

Този изрод, с главно "И", просто не се спираше. Ама проси ли си го? Бавно промъквайки се покрай така гадно миришештият възрастен човек (О боже, тези хора познаваха ли термина "баня", "БАНЯ!"), Виктория застана зад така "извисяващата" се ниска фигура и го почука по рамото. Наглата й усмивка, беше в ярък контраст с желанието й още сега да отреже досадните сплъстени червеникави къдрици, които се спускаха от челото й.

- Добре господине, мисля, че вече достатъчно ритахте.

 Окей, култовата реплика "ще ти завра крака си отзад" избяга някъде покрай главата й в момента в който се обърна към нея. Ама това дребно човече беше протиииивно. Ужасно. Каква гадост. Набързо избърса пръста с който го докосна в полите на роклята си, докато погнусено збърчваше чело. Съществото излая нещо на някакъв неразбираемо смотолевено избръщолевен английски, което я накара да потръпне. Бляк. Много неща в този век май бяха *бляк*, а? И докато обмисляше всемирната гадост, която вместо на тропичен остров с коктейл в ръка, я беше пратила в дълбините на средновековният момент, забеляза как ръката му има невероятно голямото желание да я цапардоса. Не я разбирайте погрешно, стискането на юмрук, винаги е било забавно, стига да не е към лицето й. И за пръв път от доста време, благодари на всички богове, че е учила карате и е така квалифицираният черен колан. 

Извъртайки ръката му, го просна на земята, след което го изрита злобничко хихикайки се в корема. Ако щеше да се заяжда, винаги можеше да го ступа, ако някакъв рицар не се беше задал по прашасалата улица.

Заглеждайки се с интерес във фигурата, жената продължи да държи противника си тактично прикован към земята, под краката си. И в този момент усети как получава вътрешно удовлетворение. В главата й прогърмя силен рев, последван от "здравееей красиво създание" и да ... докато приключи мисълта, момента избяга. Плесвайки се по челото отчаяно изпсува. Отдалеч изглеждаше божествен, но от близо ... Да кажем, че израза "бягай колкото можеш по-надалеч" беше слаба работа ... Тц. По дяволите и гадният век.
 

Коментар от "dnes.bg" по случай крадливата родна дипломатка в Германия, която си "Гепила" малко продукти от немски хипермаркет



"Замисляли ли сте се (по)някога, как би следвало да изглежда един честен и откровен текст за България. Текст (независимо дали от рекламна туристическа брошура или от справочник за страните по света) запознаващ неинформирания чуждоземец, в най-общи рамки с историята, културата, съвременната политическа обстановка, бита и нравите в България. 

Моля:


Република България е малка (по площ и степен на цивилизация) страна от най-мрачната и злокобна част на Европа – Югоизточна Европа. Всъщност, там Европа свършва и започва черната балкано-ориенталска (не)действителност, но сме принудени да я наричаме Европа от коректност спрямо географията, като наука.

България е една от най-малките по площ (както вече споменахме) държави от тази част на Европа, с изключение, може би, само на Бившата Югославска Република Македония, която всъщност е изконна (но вече бивша) българска провинция и която, естествено, се населява изключително от българи (и албанци), което пък, идва да ни покаже причините за незавидното положение на БЮР Македония.

В миналото България била една от най-големите и силни държави в Европа (а навярно и в тогавшния свят) в последствие обаче се оказало, че тази борбеност и трудолюбие на българите са само (нещо като) моментно историческо състояние на племето, което във времето избледняло и отстъпило място на истинските нрави и характер на българското племе - мързеливост, крадливост, завист, некадърност, изключително занижен интелектуален потенциал и чувство за морал и зачитане правата на човешката личност; и едно характерно само за тези земи състояние - РОБолюбие. В резултат на тези си "качества" българите заслужено ""живяли"" седем века под чуждо робство, последните 5 от които под турско, като взели всичко най-лошо от турците. Друго интересно за завистливото и крадливо българското племе е, че най – великите и видни представители на българската култура, история и въобще будителите и интелектуалците на това племе са се отрекли от него: Ботев (отдал живота си за предателското българско племе, който никой не посреща на козлодуйския бряг и към чиято чета се присъединяват само двама ""доброволци"". Титаничният Ботев от който гнусните предатели-българи позорно искат пари за агнетата от които той се нуждае за да нахрани четниците си), П. Р. Славеейков (""Не сме народ, а мърша""), Левски (Болезнено и страшно възкликнал ""Народе????"", накрая ""народът (му) ????"" го предава на заколение), а интелигентните и талантливи представители на българската младеж ежечасно се спасяват от този колзет (както успешно беше представена българия от един чешки скулптор) като емигрират в цивилизования и нормален свят.

Характерна черта за България е, че тя е рай за цигани, бежанци от третия четвъртия и петия свят... - араби, негри (иженарицаемите в САЩ афроамериканци, които в случая са само афро...) и т.н.; рай за мутрите (поредният феномен на кошмарната българска действителност), престъпниците, корупцията, продажните, лудите, некадърните и двулични политици.

Всъщност племето на българите и племената около тях справедливио са били клани и държани в страх и терор от Сталин и наследнците на мракобесния му режим. Но това е нормално за страна в която 90 процента от т. нар. насение се прекланя пред своите инфантилни перхидролено-силиконови чалга-идоли и (дори с известна гордост) се числи към представителите на т. нар. Чалга-""култура"" - друг културно-отпадъчен феномен от тази част на света; пенсионерите в БГ измират от глад и болести, циганите отдавна са повече от децата на българите; едни от най - известните и заслужили хора на българската култура и изкуство (без които България спокойно можеше и да не съществува при цялата й останала неуредица и хаос) Емил Димитров, Христо Фотев, Невена Коканова, Радко Радков, Катя Паскалева, а по-рано Венета Ботева - вдовицата на най-великия българин и един от най-значимите европейски хуманисти Христо Ботев, са оставяни да умрат в мизерия, отречени от тези за които са живяли творили, борили се и умирали. В България най-видните и смелите биват мъчени, унижавани, обиждани и дори убивани – Стефан Стамболов, капитан Петко Войвода, Никола Вапцаров, Гео Милев, Пенчо Славейков, имат незавидната житейска ""случка"" да се родят именно в кошмарната БГ.

В България никой вече не иска да е като Ботев и Левски (доколкото, разбира се, това е посилно), но пък затова всяко момче(?!?)... иска да е като Азис и Слави Трифонов, а всяко момиче като любимата си силиконово-целулитена чалга фурия.

..................

Бисмарк нарича българите ""конекрадците от долния Дунав"". 

А сър Уинстън Чърчил е известен, освен с любовта си към българските вина и със справедливата си ненавист и презрение към българите, които той сполучливо назовава племе: ""Има едно племе на балканите-казва Чърчил-което още си честити когато се изкъпе"".


Е, 

Добре дошли в БГ -


КОШМАРЪТ ПРОДЪЛЖАВА!!!..."
 

Може би най-подходящото име за тази драсканица е „Нелепостите на една държава”, но в периода на четене ще видите, че не става въпрос само за нейните управници, но и за хората, които живеят в нея. Недейте да поставяте обаче всички в една категория. Много хора са невероятни личности, които могат да променят мнението ти и мирогледа ти само за една минута.

Макар и малко рано за биографични записки, все пак знам, че има неща които искам да напиша и да споделя с тези около мен, като поне отчасти запазя личността си в загадка. Изминали са двадесет лета откакто съм на този свят и мога да кажа, че със сигурност не съм преживяла малко неща, а някои дори са случки за които възрастните хора не могат дори да си помислят. Да започнем по хронологичен ред? Или по-скоро да отбележим най-скандалните и немислими неща, които съм видяла досега? Да отбележим как се развива живота в семейството ми, или да наблегнем на факта, че моят индивидуален свят е нарушаван и ще бъде нарушаван много по-сериозно? Мисля, че отговора на всички въпроси се намира в мен. Затова скъпи читателю, отсега ти казвам – моето семейство е моя работа, виж, нещата които ми се случват, някой ден може да застигнат и теб.

 
02.09.2010 година 

                Пощенската ми кутия обикновенно е пълна със сметки или по случайност веднъж в годината с картички за Коледа, Нова година или рожден ден. Обичайно и всички писма са до семейството ни или до родителите ми, затова можете да си представите изненадата ми, когато се получи писмо, адресирано до мен. Разглеждайки подателя видях изненадващ надпис, който гласеше „Социални служби „Агенция за закрила на детето””. Тъй като по принцип съм доста бойно настроена личност, особено що се отнася до братчето ми, реших, че съм обидила или напредашила някое дете в следствие на което родителите му са подали жалба срещу мен. През главата ми обаче не мина мисълта за това, което ме очакваше на следващият ден.

03.09.2010 година

                 Отидох при социалните заедно с майка ми. Жената беше изключително притеснена, защо са викнали детето й там. Причината не беше, че съм набила някой. Оказа се, че на 17 август съм родила момченце, на име Мартин. Стана ми смешно честно казано. Макар да съм на двайсет, не съм имала сексуални контакти, може би защото не съм заинтересована от това, или защото като непоправимите романтички, чакам принца на бял кон. Но да се върнем на темата. Социалната работничка се отнесе отвратително. Надменна и нагла, едва ли не отбеляза, че аз съм родила и сега лъжа семейството си. Майка ми е родила три деца, все щеше да забележи, ако съм бременна нали? Освен това, целият ми университет щеше да види, нали ?

                Когато отрекох да съм раждала, жената цитира прекрасно и много точно трите ми имена, ЕГН, адреса в града в който живея, къде съм студентка. Единствената им грешка беше в адреса на общежитието в което живея. Останах втрещена. Никой не знае  лчната ми нформация, освен семейството ми и няколко души с които съм живяла. Съмненията ми еднага паднаха върху едиственият овек,който не бях видала от година. Но докато си блъках главата, кой точно може да ми го причини,социалната работничка помоли майка ми да излезе. Аз я спрях да не излиза. Не крия нищо от родителите си. Все пак жената срещу мен натоя майка ми да излезе. В момента в който останахме сами, ведага ми бее задаен въпроса :

-          Сигурна ли си, че не си раждала?”

О господи, о за въпрос?! Ако родя няма да си изоставя детето. Което ме веде на мисъл, по-страшна от детето, кой е могъл да го вкара в националният регистър, без мойта лична карта? Опитах се да разровя главата си за момент в който личната ми карта не е била в мен и тогава се усетих – момента в който си загубих цялото портмоне и ми го върнаха след около един час, но чакай малко, то ми беше върнато от дядо, който не би могъл да направи нещо подобно. Значи оставах само с догатки, съмнения кой би могъл да бъде и какво да правя с дете, което дори не е мое. Естествено, баща ми реагира по-бурно, отколкото трябваше. Пърият виновен бях аз естстве, тй като съм била регната в много сайтове. Да, обае в тези сайтове такива екстри като ЕГН и адрес, не съм давала. Оставяйки детето за по-късен етап на мислене, директно отидохме в районно, което отговаря за нашият квартал и другите околни. Пискахме да подадем жалба за злоупореба с лични дани. Инспеторите, коио викнахме, казаха, а се правим към районното на чиято теитория е станала злоупотреата. Ха! Всеки те прехвърля наняъде. Не стига другото, а и ни дадоха името и телефона на адвкат, за да заведа дело, за „Отказване от майчинство”. Чакай малко, колкото и малко да знам за правните сфери, аз съм сигурна, че не трябва аз да зада делото. Това дете не е моя кръв, не е мое! Няма откакво майчинство да се отказвам. Както и да е, след като е поеха случаят ми, ми отана другото районно и надеждата нещата да се изяснят. Когато присигнахме там, младшата сержантка, която приемаше жалбите се отнесе изключително. Затова няма как да не кажа благодаря на полицаите от 4-то РПУ.  Пое случаят ми, като завзе вниманието на всички сержанти. Моят случай беше с предимство. Тъй като денят беше петък, точно преди 4 последователни дни почивка, оставихме останалото за вторника на който всъщнос станах на 20. 

 
07.09.2010 година 

                Станах рано като набързо се приготвих да отида в Съдебна медицина. Лекарката първоначално се зачуди и попита защо не направим ДНК тест. Аз нямам нищо против, но за тези тестове се изисква прокурорска заповед, която е следствие от дело. Затова след като обяснихме на жената случая, тя ме прегледа. Установи, че не съм имала полови контакти, че няма как да родя, без да се загуби „невинноста” ми. Отбеляза също, че не съм имала оперативни намеси. Хубаво. След това минахме през болницата в която беше родено детето. Поискахме да видим екипа, който е израждал на тази дата. Ръководителят на отделението ни отказа, като допълни, че това е честа практика в тяхната болница – раждането с чужди данни. Тогава що за болница е това? Що за хора биха позволили нещо да се повтори?

Върнах се в четвърто, където оставих копие от експертизата й. Казаха ми, кой инспектор е назначен на моят случай и това остави само ходенето до социалните. Щом отидохме, оставихме още едно копие от екеспертизата на съдебна медицина и се отправихме към районното в моя район. Исках да обявя личната ми карта за невалидна и да си изкарам нова. Оттам както и миналият път ме препратиха към четвърто, за служебна бележка, че съм подала жалба/оплакване за злоупотреба с лични данни. Тъй като беше късно го оставих за следващият ден.

 

08.09.2010 година

                  Отново рано ставайки се отправих към четвърто. Тъй като не знаех къде се намира приемната им, попитах за разследващият инспектор и на портала ми казаха къде да го намеря. Стигнах до мястото колкото ми позволяваше като бързина. Това обикаляне по районните ми лазеше по нервите, исках просто всичко да свърши. С ужас видях, че на вратата има голяма табела, която оповестяваше на гражданите, че днес няма да има прием. Краката ми се подкосиха, защото на следващият ден трябваше да се върна в университета ми. Вътре имаше полицай, който не беше униформен, но все пак ме повика. Когато му казах, за какво точно съм дошла, се обади веднага на моят инспектор и на шефа на четвърто. Каза ми да ида на касата за документи, да си платя з аиздаване на уверение и в един и половина да съм в самото районно, а не в приемната. Отидох и както винаги се наложи да чакам. Не мрънкам, но мразя да чакам, особено, когато е за нещо важно. Както и да е, оцелях до един и половина и отидох пред входа на районното. Шефа им вече ме познаваше, също се запознах и с моят инспектор. И тримата се посмяхме стабилно, над фразата „честито”. Взех си уверението и вече с последни сили се замъкнах към моето районно. Казах им, че искам личната ми карта да се анулира и да си издам нова, което доведе до викането на началника на паспортното отделение. Отново отбелязвам колко надопустимо арогантно се държа. Заяви, че полицаите в четвърто не са си свършили работата. Да, ама моята лична карта е в техният район. Накараха ме да пиша за пореден път обяснения и ми взеха картата. Веднага се наредих да чакам за подаване на документи за нова. Хах. Полицаите на вратата на районното и на вратата на паспортното дори си поговориха с мен, разлафихме приятно, докато чакам. Дори звъннаха на началника на паспортното, да ме бутнат по-напред, че да не чакам. Да обаче, за да подам документи за нова лична карта, трябваше да предам старата. Хах. Как да им я дам, като беше прибрана от началника на отдела им? Поразпитах, след което бях отрязана, че нямало как веднага да подам документи, тъй като случаят трябвало да мине през началниците и тогава вече можело да подам документите. Отново се уверих, че началниците в това районно за нищо не стават. Когато се прибрах вкъщи, отново слушах конско за това, как съм опропастила нервите на баща ми. Най-забавното е, че този път дори не беше моя вината, но той така и не ме прегърна, така и не ми каза утешителните думи, от които имах нужда, просто ме мъмреше. Отидох да опаковам багажа си разочарована от реакциите му.

 

08.09.2010 година

         

                Пристигнах в университета ми и се настаних. Баща ми си тръгна, заедно с брат ми и ме оставиха сама. Точно когато приключих с чистенето, ми се обадиха да ми кажат, че е получено още едно писмо от социалните, със същото съдържание като първото. Останах в шок. За какво ми го пращат, като съм им оставила СЪДЕБНА ЕКСПЕРТИЗА ?! Обадих се на моят следовател и той ми обясни, че или е станала грешка или просто го пращат втори път. Убедих се отново, че хората в тази страна не искат да слушат, когато някой им казва истината, а когато ги лъжат. Защо трябва да взимам дете, което не е мое? Защо трябва да съсипвам моят живот и моите мечти, за да може някой да се наслаждава на липсата на отговорност към един живот? 

                Заключение 

                Все още не знам какъв ще бъде изхода от случая, все още не знам каква е съдбата на детенцето, което дори не съм виждала, което няма никаква вина за това, което е станало. Жал ми е за него, но няма да взема нещо, което не е мое. Знам единствено едно – която и да го е направила, ще си го получи някой ден. Може би като я издирят, дори няма да искам да я пребия, както е в момента. Може би просто ще искам да я видя зад подсъдимата скамейка и ще искам да се опита да отрече. Не знам, какво може да се измени дотогава. Но знам само едно – аз лично, никога няма да й го простя, независимо кой е. Искам справедливост, макар в тази страна тази дума отдавна да е изчезнала от речника, и дефиницията й вече да не е същата. Какво е справедливост според мен ли ? да си понесе заслуженото, да отговаря пред съда за действията си, както и след години пред детето си. Искам да видя, как получава наказание, независимо какво. Защото няма наказание, което да се равнява на престъплението й, а именно – открадването на чужда самоличност и изоставянето на един едва започнал живот.

 

                Страната ми определено не е вълшебното място, за което я изкарват всички високо поставени. Тя е пълна с хора, които са лицемери, нямат смелостта да говорят в лицето ти, а вършат подмолни неща за д гърбът ти. Страната ми е пълна с хора, които се интересуват единствено от себе си и са готови да продадът душата си на дявола, само и само за да се измъкнат чисти от нещо, което са направили. Властващите също са подмолни и подкупни. Както се казваше в един виц „Пусне ли се слух, че сестра ти е курва, върви обяснявай, че нямаш сестра”. Знам, че всичко което се случва в момента с мен не е единственият случай и че има още хора, които са пострадали така. Но не мисля, че са го провъзгласили явно, както правя аз. Защо? От какво се срамуват? От това, че някой им е тупнал своята собствена отговорност, или се срамуват от нещо друго? Макар че от една страна ги разбирам. Страната ни е пълна с подигравчий, които само чакат  да стане нещо, за да започнат да разказват измислени истории, които рано или късно те докарват до ъгъл, в който единственото спасение е да се изнесеш от страната или да си стоиш вкъщи заключен, далеч от присмехулните погледи, злобните подмятания и откритите или прикрити подигравки.

                Приключвам с писането, поне засега, докато не видя, какво ще се случи по-нататък. Недейте да ме съжалявате, гордостта ми няма да го понесе. Съжалението е за слабите, а моят дух няма да бъде сломен. Но се замислете, ако стане нещо подобно с вас, вашите деца или с техните? Какво ще направите? Затова се надявам на никой да не му се случи подобен фарс.

 

В днешно време, все по-малко страни поддържат армия. Нашата е една от тях... но наистина ли я поддържаме. Армията ни се попълва от обучени офицери, които завършват Национален Военен Университет. Студентите там, които са с военно образование се наричат курсанти. Курсантите учат стрелба, ориентиране, защита и други такива, не съм запозната много добре с предметите им, но мисълта ми е друга.
Нашите курсанти влизат във Военния университет с ясната мисъл, че искат да защитават страната ни и един ден да бранят границите на майка България. В момента в който влязат полагат клетва, която ги прави доживотни защитници на страната ни. От три години колетвата не се полага. Когато влязат, курсантите получават униформите си, оръжията си и шапките си. По принцип, трябва всяка година да получават чисто нови камуфлажи и парадни униформи, защото поради интензивното им обучение, имат нужда от дрехи по-често отколкото обикновенните студенти. За трета година нашите курсанти не получават нови дрехи. Столовете в които се хранят, трябва да им предоставят качествена храна, която да поддържа силите им за поредната строева подготовка. Столовете им не предлагат вкусна храна, която да ги поддържа за деня. А какво да кажем за заплатите им? С тези заплати никой не може да направи нищо, освен да поддържа стаята си чиста. Затова се чудя, каква е тази армия, която не се грижи за войниците си?
Има премного дискусии по темата, че военното няма пари, ами какво прави министерството на отбраната? Ако те нямат, тогава ние ще съберем. Но имам някаква идея, какво ще стане със средствата - ще отидат в нечий джоб, а военните ни курсанти пак ще стоят с по един камуфлаж и по една парадна униформа, която им е малка ...
Това ли представлява нашата армия? В Америка и Китай, може да няма друго, но има добре поддържана армия, която да защитава страната им и да представлява реална заплаха, за всеки който има намерението да ги нападне, независимо дали сега или в бъдещето ... Аз лично съм готова да дам пари, за да помогна на нашата армия, защото ще съм по-спокойно, когато знам, че има някой, който ще бди над живота ми.
А иначе има решение и за момента в който ще поискат да си присвоят парите - съществуват нотариуси, доколкото знам, те могат да заверят условието, в което да се вписва "Да се използва за дрехи за курсантите", по този начин, поне ще са облечени, нали?  

Вървя по женският пазар и спирам пред един млад търговец, който е заредил сини сливи. Искам половин килограм, все пак съм самичка. Но ето виж ти, възрастната жена пред мен също иска половин килограм. Определено е възрастна и се предполага, че човек трябва да има уважение. В момента в който поръчва на момчето, допълва гузно едва ли не : "Съжалявам, но не мога да нося повече, вените ми са изпопукани". Жената се извини, а мадежа срещу нея само изгрухтя "Са няма ти тегля половин кило, залепи си вените". Бях шокирана. Идеше ми да му се разкрещя, но компанията с мен ме спря. По-натам на един от ъглите, една приятелка поиска да разбере, дали стоката която едни цигани продаваха е българска. Приятелката ми е с очила доста голям диоптър и не може да вижда, затова попита един от циганите които стояха отстрани на сергийката "Българско ли е?", той започна да й подвиква да си "прочете сама". Това ме възмути, малко по-късно, след като продължихме да настояваме (в плика който ни интересуваше не пишеше дали е българско), той започна да ни крещи да се махаме. Издърпвайки ме далеч в момента в който си отворих устата, момичетата с мен ми казаха, че няма смисъл да си хабя нервите за него. Ама чакайте един момент, това нормално отношение ли е?
 По целият женски пазар непрекъснато се сблъсквам с търговци, които ти крещят, нагрубяват те и те овикват. Ако това се случеше в Германия например, никой нямаше да посмее да каже дори и дума, защото там всичко започва с думите "Ако не се изпълни това и това, можете да разговаряте с адвоката ми". Повечето от приятелите ми от университета са прависти, затова и покрай тях аз започнах да осъзнавам правата си и ги отстоявам. Но се чудя какво става с другите? Или по-точно възрастните. Те знаят, че имат права, те осъзнават, че в днешно време трябва да си добре възпитан, но междувременно не виждат възпитание никъде, че не трябва да те е страх да кажеш на другия "в грешка си", но не го правят. Промяната във възпитанието на различните поколения започва да оформя все по-ясна граница, което само показва, колко деградира народа ни. В днешно време, децата по улиците псуват и не уважават възрастните, те не знаят друго освен "искам"," правата ми" и един куп ругатни. Малко по-възрастните, които са на години колкото родителите ми, знаят това, което живота предлага и могат мъдро да постъпят във всяка ситуация, а най-възрастните са възпитани, мълчаливи хора, които не знаят дори как да отстоят себе си, когато са заплашени, или когато някой ссе държи толкова скандално с тях, че могат да ги разплачат. 
Знаем ли правата си? Знаем ли как да ги защитаваме? Или по-точно въпроса е - кога ще почнем да зачитаме другитре хора, освен себе си? 

Гърлото й се свива, болезнено и на топка. Музиката която слуша е сдухваща и отпраща съзнанието й към далечният свят на сънищата, колкото да не усеща болката. Не за пръв път е сама, но някак си, колкото повече я оставят самичка, толкова по-излишна, тъжна и нещастна е тя. Какво толкова поиска? Да прекара лятото със семейството си. Какво получи? Празен дом в който единствената й компания е кучето й. Да, беше щастлива, че семейството й си почива - сестра й беше при приятелят си, а останалите бяха на море, но защо я изгаря толкова? Сълзите сами напират, а чуството за самота е по-силно от всякога. Приятелите са далеч, никой не може да дойде, да е с нея, да не я оставя сама със себе си, защото докато е сама, започва да се изяжда. Вътрешно страда, но междувременно се усмихва на всички, криейки болката си, което я усилва. Как така ще даде на някой друг да знае, че вътре в себе си пищи "Не искам да съм сама"? Как да върне сестра си, като знае, че тя е щастлива да се види с любимия? Как да каже на семейството си "Върнете се", като знае, че и те се радват на заслужена почивка след цяла година усърдна работа. Сълзите отново напират ...
Това ли е щастието? Да чустват кухота отвътре, докато се радваш за другите отдалеч, а те дори не забелязват, че гласът ти е леко по-спокоен от обикновенното, просто защото шибаната буца не ти дава да се смееш истински, а само те насилва, да се радваш, за да не притесняваш другите? Това ли е щастието? Ако е това, значи предпочита да е нещастна, защото това няма да е много по-различно от сега ...

http://www.youtube.com/watch?v=FkQA49EoRns