^{Отново стоя пред компютъра, този път бързайки да изпиша редовете на моето мислене, за да избягам надалеч от него. Когато погледна часовника, малките му стрелки бързо тиктакат, отмервайки всеки дъх и всеки миг от деня и живота ми. Отново сестра ми за пореден път е далеч от мен и не може да ме утеши, никой друг не може да прозре точно защо съм тъжна. Какво ми остава ? Няма да се хвърля в някоя река, тъй като това би зарадвало твърде много хора, няма да скоча от покрива на някой блок, тъй като може би ще оцелея, нямам какво да сторя освен да тъна в собственото си тъпо самосъжаление и да се чудя "защо по дяволите" не виждам светлина. Ако се замисля лъчът спасение, може да дойде от неподозирани източници, не само от близък или приятел, не само от роднина или познат. Има хиляди мили неопзнати, които всеки ден подават ръка на някой, който има нужда от нея. Тези хора осмислят живота ни и ни показват и добрата страна на нещата. При мен това помага доста, тъй като с този непознат, не ме е страх, че ще получа доза конско или, че директно ще отсвири проблема или просто ще ми каже "ами преодолей го", не, те помагат да вникнеш в проблема и да зьабележиш, че макар и в далечния край на тунела, там все пак има светлина, която би могла да те спаси.}